Ходжа Хаджи Беркант

Самочувствието ми се върна

Здравейте! Казвам се Василена и съм на 21 години. В момента съм студентка втори курс в ЮЗУ в Благоевград. Винаги съм била пълна, дори по едно време бях доста по-дебела отколкото съм в момента. Като дете това не беше кой знае какъв проблем въпреки подигравките на другите деца но като станах по-голяма и като видях как повечето ми приятелки започват да излизат да се виждат с момчета, някак се затворих в себе си. Нали се сещате че никой не би искал да излезе с прасе като мен.

Търсеха ме само да им давам теми да им казвам домашните и разни други такива неща. Имах само едно момче което ми беше приятел и то беше пълно като мен но ние си бяхме само френдове нищо повече. Няма да повярвате ако ви кажа че за първи път се целунах с момче на 17 години. Мони беше най-голямата ми любов но за съжаление замина за Щатите при майка си. Там си е намерил друга. Естествено хем по-малка, хем по-слаба. Както и да е…

Сега в университета имам много колеги, и все различни. Започнах да излизам с едно момче от философския от Русе е, и понеже аз съм от Лом се заговорихме така – кой от къде е и други такива работи. Нищо особено не е ама поне не гледа тавана, когато разговаря с мен.

Писах на Беркант понеже много исках да разбера дали ще се получи с него. Е да ви кажа аз такъв отговор не съм очаквала! Все си мислех че ще ми наговори някакви арабски глупости, ще ми прати някакъв талисман и готово. Не, нищо подобно. Не мога точно да обясня с какво, но написаното от него някак ме успокои, мотивира ме. Сега дори излизам по-често, започнах да ходя на салса, защото там хората са много добронамерени, не са някакви надувки. Може би ще отслабна. Знам че това вече не е толкова важно. По-важно е, че съм сред хора и почти през вечер се виждам с новото момче. И то по негова инициатива. Животът ми някак се промени, придоби по-хубав смисъл.

Ами това е. Пожелавам успех и здраве на всички хора.

Лоши очи разплакваха детето ми

Муската спаси малкия ми син от уроки и лоши очи

Здравейте, хора! Казвам се Христо Ангелов и съм от Лом. Сега живея във Варна с втората ми жена. Имаме малко момченце на две години. От първия брак имам голяма дъщеря, която всеки момент може и дядо да ме направи, но съм й казал да не бърза.

Значи, моя син е добро дете, ама много плаче. От малък плаче до посиняване. И то не когато сме си у дома само ние. Тогава няма проблем – по-тих е от въздишка. Излезем, ли, закачи ли го някой – като почне и се не спира. Водихме го на баячки, водихме го на лекар, водихме го в един манастир, в една бъчва със студена вода го слагаха за малко да се успокоял уж, и рогатия да излезе. А бе, какъв рогат в това малко дете, бе! Не съм по църковните работи аз! Имам един съученик поп. Е тоя каква къща направи у Лом – бедна ви е фантазията. От едно „Господи, полилуй!“ два етажа с гараж вдигна.

Та така, всичко опитахме. И жената вика да пишем на Беркант, муска да изпрати. Писахме, изпрати човека, да е жив и здрав. Сега като излизаме пак плаче, но нищо общо няма с онова врещене, дето беше преди. На определени хора само реагира. През останалото време даже се закача.

Казвам се Атанас Караиванов и съм от Радомир, но сега живея в София. С дъщеря ми се преместихме тук преди година, понеже преди това работех със съпругата ми във Варна, в едно семейно хотелче. Аз бях по поддръжката, а те дете с майка й работеха в кухнята. На 51 години съм, вече вдовец.

Моята жена, Радостина Караиванова, почина преди 18 месеца от неизлечима болест, рак. Лекарите не можаха да й помогнат. Дъщеря ми, която е на 23 години сега е студентка във Велико Търново, задочно учи момичето, работи и се бори с живота. Аз й помагам с каквото мога, добре че бързо си намерих работа в София, занимавам се с елинсталации.

С моята Радост бяхме женени в продължение на 25 години, а се познаваме от деца. Трудно ми е да опиша мъката, това не е нещо, с което да легнеш, и като се събудиш да го няма. Известно време не бях в състояние нито да мисля за нещо, нито да правя каквото и да е. Ей така, като препариран се местех от една стая в друга, и нито хапчета помагаха, нито приятели, нито нищо.

Истината е, че не аз, а детето е писало до Беркант. Аз компютъра го ползвам само по работа и най-много някое филмче да гледам. Искам да кажа, че в началото нещо не можах да разбера за какво става въпрос, но след това прочетох на колко много хора е помогнал ходжата и малко започнах да се успокоявам. Дъщерята ми даде муската и от тогава тя е непрекъснато с мен. Като че ли се поуспокоих малко, може да ви е смешно, но имаше дни, в които не спирах да плача за моята Радост. Мъката е голяма.

Сега ходя нормално на работа, понякога вечер излизам с колегите, с щерката ходихме и до Велико Търново, на Арбанаси, да видя къде учи. Добре съм. Искам да благодаря на Беркант за доброто, което направи.

Желая здраве и щастие на всички хора.

Атанас от Радомир