Ходжа Хаджи Беркант

Моето име е Росица и съм на двадесет години. Живея в Пазарджик. Тази година лятото, по-точно през юни се запознах с него. Той е турчин, а аз, както разбрахте – българка. Нямах идея, че може да се получи нещо по-сериозно между нас, но любовта е сляпа, а понякога и глуха. Прекарах с него 6 вълшебни месеца. Беше като в приказките.

Обикнахме се почти веднага…

Разбира се, не може без драми. Един ден моите родители разбраха за връзката ни и се обявиха твърдо против нея. Дори ми казаха, че ако продължавам да се виждам с този човек ще трябва да избирам между тях и него. Стандартна история, но само който не е минал през това, той не знае какво е…

Засега съм изцяло зависима от родителите си, защото съм студентка и трудно мога да си намеря работа. Баща ми настояваше да се разделим и аз уж им обещах, но ние с него все още се обичаме и се виждаме тайно. Не мислех, че съм толкова влюбена в него, но нали знаете – когато изгубиш нещо тогава разбираш истинската му стойност.

Тази любов ме промени. Разбрах, че за да съдиш за един човек първо трябва да го опознаеш. Аз преди също не обичах турци, но разбрах, че и между тях има свестни хора, и че не трябва да слагаме всички под един знаменател.

Чувствах се като в “Ромео и Жулиета”, но аз нямам смелостта да се опълча срещу родителите си. Аз разбирам татко и си давам сметка, че с това момче сме от различни религии и ако имаме дете то трябва да приеме една от тези религии. Ще стане сложно, но ще го мисля, като стане. Въпросът поне за мен беше много сложен. Аз обичам родителите си, но обичам и него.

Затова писах на Беркант. Никога до преди това не си бях имала работа с ходжи и въпреки това го направих. Получих един необикновен отговор, който дадох на баща ми да прочете. Нищо повече. Просто едно писмо, което промени живота ми. Сега с моето момче сме заедно и сме щастливи. Обичаме се още повече, защото любовта ни вече не е забранена.

Привет, хора! Кое е най-страшното нещо на тази земя, знаете ли? Да нямаш нито един приятел. Мъката е страшна, смъртта е ужасна, любовта е красива, но всичко това е безсмислено, ако няма с кого да го споделиш. Така се случи , че останах без приятели. Нямаше и един човек с когото да изляза дори на кафе. Всички ме предадоха и изоставиха. Обаждат се само когато имат нужда от услуга или просто ме ползват като алтернативен вариант, когато в момента наистина няма какво да правят.

Аз съм много отзивчив, толерантен съм, но сигурно съм бил и много деликатен. Винаги съм се старал да помагам и да бъда от полза и го правя с удоволствие . Но благодарност няма отникъде. Ако пък аз имам нужда от помощ и трябва някой да ми помогне, нямаше такива хора. Напротив, почват да ме изолират. А когато се съберем някъде повече хора, все едно ме няма и ми показват, че нямам място там, колкото и да твърдят, че съм им“най-добрия приятел“.

Така беше. Дълго време си мислех, че причината е в мен. Минавало ми е през ума, че може да съм омагьосан, магия да имам някаква… То това не беше нормално. Така реших да пиша на Беркант. Поръчах си едно гадаене и стана ясно, че съм бил прав. Така е, магията ми е била поръчана от една наша роднина, която искаше да остана сам, за да наследи всички таткови имоти.

Е, не се получи Ходжата ми каза какво точно да направя, поръчах си и личен амулет, който да ми помага в трудни моменти. Сега, след година вече, мога да ви кажа, че се чувствам много по-добре. Имам малко, но истински приятели. Успях дори да се установя с едно момиче и с нея ходим вече осем месеца. Малко по малко нещата при мен се нареждат. Искам с това писмо да благодаря на ходжата Беркант за доброто, което направи.

Станимир Славов от Пловдив

Моята история е за моята майка и за нейният проблем с алкохола. Всяка вечер се напиваше и ни измъчваше. Ние живеем трите-аз, тя и малката ми сестра. Предпочитам да остана анонимна, за да не предизвикам злото, което надявам се, си е отишло.

Скандалите ни с нея бяха ужасни. Натякваше ни за тока, за водата за какво ли не. Обиждаше ни и аз винаги й прощавах, защото знам, че причината за това е алкохола. Болеше ме, че докато бях ученичка, тя нито веднъж не дойде в училище, за да се види с учителите и да чуе техните похвали. А аз наистина бях добра ученичка. В моментите, когато решавах да споделя нещо лично с нея, тя го използваше, за да ме нарани.

Беше просто ужасно, не искам да ви го разказвам цялото, защото така се връщам отново към онези моменти.

Цялата работа я свърши баба ми. Тя писа на Беркант и поръча личен талисман за мен и моята сестра. В първите дни изобщо не вярвах, че това нещо може да промени алкохолизираната ми майка. Но вече мина почти една година и мама малко се нормализира. Вече не пие толкова много, започна да се грижи и за къщата. Ходи редовно на работа. А аз все си викам: „Дано, дано това да е краят…“.