Ходжа Хаджи Беркант

Имах чувството, че животът ми е спрял

Аз съм на 34 години, а съм все още неомъжена. Каквото и да кажа, аз ще съм си виновна за това положение, защото имах няколко кандидати, а колебанието ми явно ги отказа. Иначе работя в една фирма за кетъринг, и ако знаете на колко годежи и сватби съм се нагледала, ама все чужди.

Колегите ми ми викат Кети, но иначе се казвам Екатерина Василева Монева. От Пловдив съм, завършила съм ТОХ „Асен Златаров“, след това учих малко във ВИХВП, но не завърших, защото заминах за Америка с тогавашния ми приятел. Там се разделихме. Върнах се, не ми се занимаваше с учене, запознах се с един малко по-възрастен господин от мен, с когото направихме фирма. Уж бизнес да въртим, но и там се оплетох в любовна авантюра. И пак нищо не се получи. С другите двама изкарах на автопилот.

Като се поогледах и като видях как всичките ми приятелки и съученички са омъжени и с деца, как си имат семейства, че някои даже и са повторили, си викам: Кето, тая работа не е на добре! Почнах да си мисля за магии, обиколих няколко врачки, едната ми поиска 10 000 да ми развали магията! Е, като полудях! Имам братовчед в полицията – попиляха я!

Така докато се щурах насам-натам една приятелка ми каза за сайта на Беркант. Прочетох, видях, писах няколко писма да разбера как стои въпроса с плащането, и като разбрах, че всичко е честно и почтено – писах. Ами нямах магия. Аз бях тази, която бях вредна за себе си. Сега не мога да ви обясня какво точно ми каза ходжата. Факт е, че хем съм по-добре, хем гледам по различен начин на живота и на себе си, хем нямам време за оплакване, защото започнах отново да излизам и да се срещам с приятели и с мъже.

Друго няма какво да кажа. Ваша работа си е дали ще пишете на Беркант или не. Аз го направих и не съжалявам.

Кети В. Монева от Пловдив

Казвам се Атанас Караиванов и съм от Радомир, но сега живея в София. С дъщеря ми се преместихме тук преди година, понеже преди това работех със съпругата ми във Варна, в едно семейно хотелче. Аз бях по поддръжката, а те дете с майка й работеха в кухнята. На 51 години съм, вече вдовец.

Моята жена, Радостина Караиванова, почина преди 18 месеца от неизлечима болест, рак. Лекарите не можаха да й помогнат. Дъщеря ми, която е на 23 години сега е студентка във Велико Търново, задочно учи момичето, работи и се бори с живота. Аз й помагам с каквото мога, добре че бързо си намерих работа в София, занимавам се с елинсталации.

С моята Радост бяхме женени в продължение на 25 години, а се познаваме от деца. Трудно ми е да опиша мъката, това не е нещо, с което да легнеш, и като се събудиш да го няма. Известно време не бях в състояние нито да мисля за нещо, нито да правя каквото и да е. Ей така, като препариран се местех от една стая в друга, и нито хапчета помагаха, нито приятели, нито нищо.

Истината е, че не аз, а детето е писало до Беркант. Аз компютъра го ползвам само по работа и най-много някое филмче да гледам. Искам да кажа, че в началото нещо не можах да разбера за какво става въпрос, но след това прочетох на колко много хора е помогнал ходжата и малко започнах да се успокоявам. Дъщерята ми даде муската и от тогава тя е непрекъснато с мен. Като че ли се поуспокоих малко, може да ви е смешно, но имаше дни, в които не спирах да плача за моята Радост. Мъката е голяма.

Сега ходя нормално на работа, понякога вечер излизам с колегите, с щерката ходихме и до Велико Търново, на Арбанаси, да видя къде учи. Добре съм. Искам да благодаря на Беркант за доброто, което направи.

Желая здраве и щастие на всички хора.

Атанас от Радомир

Трудно ми е да разкажа историята си пред толкова много хора, но искам да го направя заради други, които са в моето положение. Ще започна само с три думи, наркотици, смърт, разбито сърце.

Писала съм по много форуми с молба някой да ми помогне не с нещо друго, а със съвет. Нищо, нищо и нищо не се получи. Всъщност, това беше само началото, когато започнах да излизам от мрака на дрогата. Взимах наркотици в продължение на три години. И то сериозни наркотици… Може би малко разхвърлено разказвам, но това е така, защото много дълго време подтисках някои спомени.

За приятелите ми съм просто Светулчица. Няма проблем ако някой от тях прочете това, което изпращам за вашите читатели, те знаят цялата ми история, дори и това, което ви спестявам. Когато бях на 14 години, родителите ми починаха, отгледа ме баба ми, затова и си позволявах повече от моите връстници. Тя не ме държеше много строго. Станах студентка в София и там се започна всичко. Иначе съм от Бургас. Мама и тате са дошли там от Кърджалийско, за да се изучат и те.

За първи път посегнах към дрогата /тогава бяха таблетки/ заради едно момче. Не се разбрахме нещо, той беше много агресивен, постоянно ме тормозеше и ме биеше и аз реших да сложа край. От него като ми тръгна, та все така. Аз затъвах, те ме биеха и нямаше край този омагьосан кръг. Отслабнах, сега съм едва 52 килограма, при положение, че съм висока 1.75. Приличам на скелет, нищо не ми се ядеше. Сега съм малко по-добре, поне не се друсам толкова редовно. Да не кажа никак, че ме е страх. Докато си джитках в нет-а, попаднах на сайта на Беркант и реших да му пиша.

Това е много странна работа. Някакъв уж непознат човек ти говори разни неща, които се явяват едва ли не твоя вътрешен глас. То беше едно недоверие в началото, но все нещо трябваше да се направи. Поръчах си гадание по Корана. Хареса ми. След това пак му писах. Трябваше ми нещо, за което да се хвана. Ходжата предложи да ми направи лична муска. Когато си разбит на хиляди парчета, имаш нужда от нещо, което да те събере. Муската се оказа точно това. Сега всеки път, когато ми докривее и реша да се натряскам, я стискам много силно и все си мисля, че Беркант ме гледа отнякъде. Шантава работа, но ми помага. Ходя редовно на училище, общувам нормално, работя, пращам парички на баба. Какво повече да искам от живота? Само чакам да се появи някой свестен мъж, но това едва ли ще стане толкова бързо. За толкова време се научих на едно нещо – трябва търпение, необходимо е да простиш и на себе си, за да продължиш.

М.С. от София