Трудно ми е да разкажа историята си пред толкова много хора, но искам да го направя заради други, които са в моето положение. Ще започна само с три думи, наркотици, смърт, разбито сърце.

Писала съм по много форуми с молба някой да ми помогне не с нещо друго, а със съвет. Нищо, нищо и нищо не се получи. Всъщност, това беше само началото, когато започнах да излизам от мрака на дрогата. Взимах наркотици в продължение на три години. И то сериозни наркотици… Може би малко разхвърлено разказвам, но това е така, защото много дълго време подтисках някои спомени.

За приятелите ми съм просто Светулчица. Няма проблем ако някой от тях прочете това, което изпращам за вашите читатели, те знаят цялата ми история, дори и това, което ви спестявам. Когато бях на 14 години, родителите ми починаха, отгледа ме баба ми, затова и си позволявах повече от моите връстници. Тя не ме държеше много строго. Станах студентка в София и там се започна всичко. Иначе съм от Бургас. Мама и тате са дошли там от Кърджалийско, за да се изучат и те.

За първи път посегнах към дрогата /тогава бяха таблетки/ заради едно момче. Не се разбрахме нещо, той беше много агресивен, постоянно ме тормозеше и ме биеше и аз реших да сложа край. От него като ми тръгна, та все така. Аз затъвах, те ме биеха и нямаше край този омагьосан кръг. Отслабнах, сега съм едва 52 килограма, при положение, че съм висока 1.75. Приличам на скелет, нищо не ми се ядеше. Сега съм малко по-добре, поне не се друсам толкова редовно. Да не кажа никак, че ме е страх. Докато си джитках в нет-а, попаднах на сайта на Беркант и реших да му пиша.

Това е много странна работа. Някакъв уж непознат човек ти говори разни неща, които се явяват едва ли не твоя вътрешен глас. То беше едно недоверие в началото, но все нещо трябваше да се направи. Поръчах си гадание по Корана. Хареса ми. След това пак му писах. Трябваше ми нещо, за което да се хвана. Ходжата предложи да ми направи лична муска. Когато си разбит на хиляди парчета, имаш нужда от нещо, което да те събере. Муската се оказа точно това. Сега всеки път, когато ми докривее и реша да се натряскам, я стискам много силно и все си мисля, че Беркант ме гледа отнякъде. Шантава работа, но ми помага. Ходя редовно на училище, общувам нормално, работя, пращам парички на баба. Какво повече да искам от живота? Само чакам да се появи някой свестен мъж, но това едва ли ще стане толкова бързо. За толкова време се научих на едно нещо – трябва търпение, необходимо е да простиш и на себе си, за да продължиш.

М.С. от София