Аз не мога да говоря дълго и подробно за онова, което се случи с мен, и което стана причина да пиша на ходжата Беркант за съвет. Искам да кажа само, че винаги има изход. За мен изход се оказа да преодолея срама и страха си. Още от малък съм много стеснителен, особено с момичетата.

Когато съм бил на шест месеца майка ми ме е изоставила. Отгледа ме баба ми, по бащина линия, а той е починал. Цял живот растях с мисълта, че баба ми ми е майка, а никой не ми беше обяснил как стоят нещата. И така докато станах седми клас. После майка ми се появи. И стана една…

Освен това скоро лекарите ми откриха диабет. На стресова основа. И все такива едни гадости. Не ми се говори повече за това!

Веднъж разсъждавах около това колко малко правим за себе си и колко много даваме на хора, които не заслужават това. Аз се раздавах, раздавах… А те лъжеха, лъжеха. Бива след повече от 24 години живот, десетина години съзнателен, в смисъл че разбираш какво ти се случва, наясно си със ситуацията и можеш да носиш някаква отговорност за действията си, да се чувстваш сам на света? Какви животни станахме хората, че като заговориш някое момиче, тя е готова да звъни в полицията, защото си имал намерение да я изнасилиш…

За да не ви отегчавам повече с моите приказки, ще ви кажа, че въпреки песимизма си повярвах на Беркант. Той е добър и мъдър човек. И много различен ми се стори, поне от личната ми престава за разни такива хора, които се занимават с подобни неща. Много практичен, светски… Признавам си, че муската която си поръчах подарих на баба ми. Знам, че не бива, но жената заслужава да види някакво добро и малко помощ да получи, така както се случи и с мен.

Благодаря ви за това, че ме изслушахте. Благодаря на всички, които ми съдействаха писмото ми да стигне до Беркант.

Антон Радославов Асенов от град Петрич, понастоящем живеещ в Австрия